Как оглушах и спря да ми пука

„Абе, ти къде се изгуби?“ ще каже някой.

Работата е следната:

Не усетих как и за колко време, но…

Спрях да пиша.

Спрях да снимам.

Спрях да пея.

Спрях да плета.

Спрях да рисувам.

Спрях да се харесвам.

Изгубих се, с две думи.

Станах клоун за другите, защото нямаше на какво друго да се смея, освен на себе си.

Станах хиляда килограма, защото постоянно преглъщах неща, които искам да кажа, но не казвам; неща, които не искам да чуя, но слушам; които не искам да правя, но правя…

Съсипвах се от вина, че не можем с детето да останем в градинката, защото аз имам да гоня срок! От постоянно притеснение, че все закъснявам, че няма да успея, че няма време…

Започнах втора работа, за да имам причина да си сменя пижамата, да се среша и да изляза от вкъщи. Да говоря с хора. Да сменя рутината.

Обаааачее… пак прекалих. 15 часа на ден, 16 часа на ден, всеки ден. Без уикенд. Без почивка. Първа работа, втора работа. От 9 до 18 в офиса, от 19 до полунощ вкъщи. Спиш, повтаряш. Да не оставим неспазен срок! Да преизпълним петилетката! Ще почиваме, като умрем!

Не разбрах как стана, но имах време хубаво да нагазя до шия.

Аз, която не бях боледувала от шести клас, която – дори като си оперирах очите преди 10 години – си взех само една седмица болничен, сега за два месеца се разбих! Херпес на устата, конюктивит, главоболия, светкавици в очите… То се оказа, че това било началото само.


13 юли 2019.

Събудих се с адски силен непрестанен шум в ушите и световъртеж, които не отшумяха. За две седмици загубих почти целия си слух и в двете уши. Залитах, като ходя. Камбани, щурци, гайди, хладилници, самолети, комари, бургии в ушите денононощно и едновременно. Диагноза: възпаление на средното ухо, в следствие на преумора и стрес. Лечение с три вида хапчета. Контролен преглед. Диагноза: двустранна невросензорна загуба на слуха, в следствие на преумора и стрес. Лечение. Аудиограми. Абокати. Болници. Клинични пътеки. Визитации. Скенери (за щастие с нормален резултат, поне това). Колабирали вени. „Извинете, може ли да повторите, не чувам.“ Диагноза: лабиринтна дисфункция. Пфффф.

Диагноза: НЕжелание. Диагноза: Изчерпана. Черупка. Робот. Машина. Сянка.

Изписване. Контролен преглед – „без подобрение“. „Пиеш лекарствата и идваш след 20 дни.“


2 септември 2019.

Нов контролен преглед. Прогресивно оглушаване.

Нови абокати, нови банки, нови 10 дни в болница. Без промяна. Чувстваш се адски глупав и тромав, защото не чуваш и не разбираш. Животът си продължава, случват се неща, но ти не си разбрал…


Казват, че като умреш, не знаеш, че си умрял и не ти е тежко на теб, а на другите. Същото било, и като си тъп. Когато си глух, обаче, тежкото е и за теб, и за останалите, понеже е неприятно, понякога досадно и общуването бързо става тежест и за двете страни. И вече няма такова нещо, като „неангажиращ разговор“. Всяка малка размяна на реплики изисква пълна концентрация от теб. Докато постепенно разговорите изчезват, защото е уморително за всички да викат и да повтарят едно и също по 5 пъти, всеки път, уморително и за теб всеки един път да не го разбереш. Губи се и спонтанност, и лекота, и хумор… 

„Елате след 10 дни да Ви изпиша слухови апарати, за да не се мъчите.“ – така ми казаха накрая. Диагноза: „Двустранна невросензорна загуба на слуха от неустановен произход“. С прости думи казано: „Не знаем защо, но си глуха.“

Представете си, че сте чужденец в много екзотична страна. Чувате всичко, но не разбирате нито дума, всяка реч е поредица от звуци, смях и интонации. От време на време хващате по някоя прелитаща дума и си казвате „ааа, това го разбрах“… Смеете се, ако другите се смеят. Това съм аз.

Не е много по-различно със слухови апарати. Човек си мисли, че технологията е напреднала достататъчно, за да може една скъпо струваща машинка да замени напълно нефункциониращия слухов нерв. Това не е така. Разликата (за мен) в това да имаш и да нямаш два слухови апарата е, че с тях чуваш аб-со-лют-но Всеки Малък Дразнещ Звук от околната среда силно и ясно. Всяка чаша, всяка смачкана хартия, всяко преместване на стол, всеки климатик. Но не и речта. Не и какво ти говорят на един метър разстояние. Тези неща пак трябва да се случват на ухото ти. Пак питаш, пак се извиняваш, пак не си разбрал.

Само да предупредя, че тази история към момента няма хепи енд. Аз съм едно неориентирано глухарче и все още търся какво се прецака.

Та, да обобщя – към днешна дата (29 октомври 2019):

  • Загуба на слуха: 50-60 децибела (при 90 те водят напълно глух). Засега само пробвах слухови апарати, но не съм напълно доволна и не нося. Много трудно чувам. Разбирам, ако човек говори ясно, гледа към мен и се опитвам да чета по устните. Околните звуци (коли, градски шум) чувам като през затворен прозорец. Музиката вече не съществува за мен като хармония, а само съвкупност от звуци. Разпознавам песните, само ако знам текста.
  • Световъртеж на тъмно или когато слънцето ме заслепява.
  • Шум в ушите с непостоянен и разнообразен звук и сила. Понякога даже е интересно – все едно чувам от много далеч концерт за цигулки, африканско племе, руски военен хор… И моторна резачка, камбани и стар компютър. Не полудявам, но очевидно въображението ми работи добре.
  • Липса на акустичен рефлекс. Това е рефлексът на средното ухо, който служи за намаляване въздействието на силните звуци. При мен липсва, т.е. – освен че не чувам нормалните звуци – силните звуци влизат с адска сила в мозъка ми и престоят на по-шумни места за мен е непоносим.

Всичко това ме прави доста неподходяща за концерти, партита и нощен живот. То не е като да съм имала и преди това, но сега вече съм и с документ. Да си знаете, ако някой реши да ме кани на рожден ден, на който е поканил и Мегадет – възможно е да не дойда. Въпреки, че вече ходих на друг концерт в Зала 1 на НДК и спах 2 часа, понеже предвидливо си носех тапи за уши.


Има и положителни страни – вече спя като пън. Нищо не чувам, не ме дразнят случайното пускане на казанчето в съседния апартамент или тиктакането на часовника в коридора.  Досадните врани, които обожават да се трупат сутрин на дървото пред прозореца вече могат да си крякат, колкото поискат.

В офиса също е добре – когато работя, нищо не ми пречи, не чувам никакъв страничен шум. Да, не чувам и когато някой обяви и че има торта в кухнята, но в тези случаи винаги се намира кой да ме уведоми писмено. 🙂

Най-хубавото е, че вече не ме притеснява фактът, че не чувам. Спрях да се извинявам (почти), вече питам колкото пъти е нужно и обяснявам защо. Хората са учудващо отзивчиви – позволяват ми да се навирам в лицата им, да минавам зад щандове и да им гледам в компютрите. Някои ме вземат за глупава в началото. Добре, че все още мга да се изразявам добре и бързо да ги разубедя. Да, много е уморително. Понякога си съвсем безпомощен. Често не разбирам и половината от това, което ми казват, но кимам и продължавам.

Очевидно е, че тепърва ми предстоят доста нови и необичайни преживявания. Вече преживях ситуации, които никога не съм си мислела, че ще ми се случат. Предстои ми и да разбера какво предизвика всичко това, защото вдигане на рамене и „от стрес е“ не са достатъчно добри отговори. Надявам се, че някой ден ще намеря причината и може би ще я елиминирам.

Споделям всичко това, не защото търся съчувствие или непременна помощ. Моля, не ми казвайте, че всичко ще е наред и ще се оправя. Не търся това, нямам нужда от окуражителни думи. Просто правя хроника на едно изгубване, което със сигурност не доведе до нищо добро. Дори не го пиша, за да дам пример „не правете така“. Пиша го заради себе си, за да го изкарам от ума си, да го систематизирам и да продължа да си живея живота, макар и различен от тук нататък.

Нещата са (горе-долу) наред.

Ваше глухарче.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *